Сега си мислиш, че книгите са ме спасили от смъртта, но не и от проклетията. Прав си. Нещо повече, като спасиха мен, книгите осъдиха онези, които след това убих. Но книгите не лекуват проклетията. Никога не са лекували, нито някога ще излекуват. Не помага желанието да вярваш в противното. Книгите не подбират и се предлагат на всеки, който иска да ги прочете. И ако носят спасение, правят го тъй безразборно и тъй непонятно, че никой не може изобщо да се надява на това.

Може би книгите следват неведоми пътища. Като Господ. Аз съм блудният син. Напоследък се питах кого Господ или пратеният от Господа би избрал: дали една проклета душа, която успява да оцени Неговото дело, или една добра душа, която не го постига? Понякога чувствам, че Господ избира мен. Понякога чувствам, че една грешка...

Сборникът с разкази „Всичко това е любов” не предлага любовни истории, а истории за любов. Любовта не е само нежни чувства, покрити със захарна глазура и поднесени в розов целофан. В трагичните си измерения не води само до сърцераздирателни драми, обилно полети със сълзи. В тъмните кътчета на душата тя има най-разнообразни, изненадващи въплъщения.

Любовта към книгите у един престъпник, самонараняването от любов към еднаквостта, саморазправата от любов към справедливостта, безчовечно отношение от любов към красотата, породените страхове от загубата на нещо обичано, убийството на нежеланото алтерего от любов към истинското аз. Всичко това е любов, но не възвишена, пропита от чисти и благородни пориви, а представена отрезвяващо откъм нейните сурови, горчиви, травмиращи прояви.

„...най-голямата жестокост не се извършва след избора. Дори не е самият избор. Най-голямата жестокост се извършва преди, много преди това и именно тя прави избора възможен или необходим. Жестокостта на любовта. По-голяма или по-малка.”

Майсторски подбраните и разказани истории не въздействат с оди или реквиеми за страстта, а с разголването на различни, често груби, стъписващи, дори поразяващи образи и прояви на любовта, които се запечатват в паметта и дълго остават в съзнанието. Авторката на „Моето опяване” и тук доказва таланта си да описва и поетично, и с пръски хумор хирургическите си разрези на човешката душа.

За автора:

Дулсе Мария Кардозо (1964 г., Траз-уш-Монтеш, Португалия) емигрира с родителите си в Ангола и след края на колониалната война през 1975 г. се завръща в родината с организирания от правителството въздушен мост. Завършва право в Лисабонския университет. Пише сценарии, разкази и романи, някои от които са адаптирани за кино и театър.

Още първият ѝ роман „Окървавено поле” (2001) е отличен с голямата награда за литературно събитие „Аконтесе”. Вторият ѝ роман „Моето опяване” (2005) получава Наградата за литература на ЕС (на бълг., Ерго, 2011). Следват „До нас” (2008), „Земя на врабците” (2009), „Завръщането” (2011), „Библията на Лоа” (2014), „Елиет” (2018). Произведенията ѝ са преведени в петнайсет страни и се изучават в няколко университета. През 2012 г. е удостоена с титлата Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция.

Още с първите си два романа се утвърждава като един от най-самобитните творци от новото поколение португалски писатели, далеч от модните течения, майстор на оригинална проза и нестандартно повествование, видни и в настоящия сборник с разкази.

За преводача:

Даринка Кирчева завършва испанска филология в СУ „Св. Климент Охридски” през 1971 г., но още през 1975 г. се преквалифицира и работи основно като преводач от и на португалски език. С литературен превод се занимава в свободното си време от 1983 г. Насочва се към най-изтъкнатите португалски писатели от ХХ в., повечето от тях смятани вече за съвременни класици, но и към видни представители на по-младото поколение.

Сред преводите й на български са "Книга на безпокойството" на Фернандо Песоа, "Кратка радост" на Вержилио Ферейра, "Дофина" на Жозе Кардозо Пиреш, "Евангелието по Исуса Христа", "Приумиците на смъртта" и "Каин" на Жозе Сарамаго, "На края на географията" и "Опознаване на ада" на Антонио Лобо Антунеш, "Требник за лошите наклонности" на Жозе Рисо Дирейтиньо, "Моето опяване" и "Всичко това е любов" на Дулсе Мария Кардозо, "Пътуване до Индия" на Гонсало М. Тавареш.

В неин превод на български са представени мозамбикският писател Мия Коту с "Лунатична земя" и анголският писател Жозе Едуардо Агуалуза с "Продавач на минало", както и бразилската писателка Кларис Лиспектор с "Чуждестранният легион".